През месец декември 2009-а една новина разтърси рок общността в България - пътуващият мегафестивал "Sonisphere" публикува на сайта си дати за родината ни през юни тази година. Почти едновременно с това бе обявен официално и концерт на AC/DC за май 2010-а, но предполагаемите организатори "Balkan Entertainment Company" все още не потвърждаваха голямото двудневно събитие. Дългоочакваната прескоференция, с която бе обявен българският "Sonisphere" под името "Sofia Rocks", се случи в началото на март и обратното броене започна...
   За съжаление отпаднаха две от предвидените за участие чужди банди - HEAVEN & HELL и MASTODON, първите от които по причина, която все още натъжава твърде много хора - смъртта на легендарния вокалист Ronnie James Dio...

   Но животът продължи по своя път, гостуването на AC/DC дойде и отмина (и то как!) и се стигна до 22 юни 2010 г. Денят, в който не само започваше "Sofia Rocks powered by Sonisphere Festival", не само за първи път събиращата се на една сцена Голяма четворка на траш метъла щеше да гостува на ст. "Васил Левски", но и денят, в който изпълнението на ANTHRAX, MEGADETH, SLAYER и METALLICA щеше да бъде предавано чрез сателит и излъчено в 800 киносалона на три континента!!!

   "Обсадата" на най-голямото спортно съоръжение у нас започна от ранна утрин. Около обяд тълпата около стадиона се сгъстяваше и грандиозното събитие приближаваше с всяка изминала секунда. ANTHRAX и MEGADETH дадоха кратки пресконференции за българските медии и докато Dave Mustaine и компания отговаряха на въпросите на журналисти, около 15:15 ч. българската банда на първия ден на "Sofia Rocks" - BASTARDOLOMEY откри шоуто. Дългата и сполучлива кариера на фронтмена Нуфри (PANICAN WHYASKER) си каза думата и той представи новата си група по подобаващ начин и въпреки предварителното недоволство у част от феновете BASTARDOLOMEY изнесоха доста добър, стегнат сет, който остави с добри впечатления много от зрителите.

   Първата изненада дойде с по-ранното излизане на ANTHRAX, които забиха в 16:15 ч. - половин час преди предвиденото време. Все пак, пространството пред сцената бе добре запълнено. Ударно начало с "Caught in a Mosh", традиционно за участията им на "Sonisphere" тази година. Бандата не е за пръв път в България, но свири за пръв път тук. А явно не само ние, но и те си спомнят несъстоялия се заради проливен дъжд концерт, защото Joey Belladonna го споменава (въпреки че тогава пееше John Bush). "Радваме се, че сме тук най-накрая, страхотни сте!" Публиката е във възторг, а изглежда, че и музикантите.
   Belladonna е в страхотна форма, търчи по сцената, слиза пред нея за по-близък контакт с хората, пее като... за Световно (каквото се провежда в момента).
   Очакваното отдаване на почит към Dio – вплетени в "Indians" рифове на "Heaven and Hell" и "The Man on the Silver Mountain". Единствената банда от Голямата четворка, която прави това на всеки концерт до сега. Joey се разхожди с индианска корона от пера на главата – шоуто си е шоу.
   Слънцето и изобщо дневната светлина не влияят по най-добрия начин на атмосферата за подобен тип концерти, но това не пречи на музикантите да се проявят като железни професионалисти. А когато и публиката е на същото страхотно ниво, трогнатите лица, думите за благодарност и поклоните изглеждат съвсем истински. ANTHRAX обещават да се върнат отново, а ние се надяваме – да видим как ще е, като са хедлайнъри.
   След като чуваме класики като "Antisocial", "Madhouse" и "I Am The Law", групата се сбогува и се прибира след около 40-минутен сет. Скандиранията "Още!" не могат да я върнат, не защото момчетата не разбират български, а защото днес всичко трябва да тече по график. Апетитът на феновете вече сериозно е раздразнен и те точат зъби за следващите групи, а на Вселената явно й доставя перверзно удоволствие да се занимава с ANTHRAX и България, само че този път оставя пороя за след края на сета им.

   17:45 ч. Vic Rattlehead протяга костеливите си ръце към публиката от голямото фоново платно, изобразяващо обложката на "Rust in Peace". Тази година MEGADETH честват двадесетгодишнината от издаването на класическия диск и дори направиха турне, на което свириха албума от-до. Сега обаче обстоятелствата бяха по-различни – концертът се снимаше, за да бъде излъчван по стотици кина в цял свят, а и евентуално да бъде издаден по-късно на DVD, което обуславя по-разнообразен сетлист, но всичко е стегнато и побрано с изумителна точност в рамките на един час. Нямаше време за излишни приказки. Омразата на Dave Mustaine към бившите колеги от METALLICA изглежда е постихнала, но едва ли някога ще загасне напълно – все пак тя винаги е била основното гориво за движението на MEGADETH напред и нагоре. Именно кръстопътните знаци за това движение бяха опорните точки в тазвечершното им изпълнение.

   Началто е дадено с "Holy Wars" и соловата вакханалия на "Hangar 18". В този момент небето се разтвори и изсипа, за щастие краткотраен, порой, гарниран и с лека градушка. Това не попречи шоуто да продължи и още тук ставаха ясни няколко неща: настоящият състав на бандата е отлично сработен; наскоро завърналият се David Ellefson се чувства перфектно на старото си място, а Chris Broderick неслучайно е хвален от лидера на MEGADETH като един от най-добрите китаристи свирили някога в групата. След подобен вихрен старт от музиката вече хвърчаха пирони (и водни пръски) и се трошаха дъски. На ковчези. "Wake up Dead" ни връща в ключовата за траш-метъла 1986 г. и албума "Peace Sells... But Who's Buying?" само, за да може секунди по-късно да направи мост към най-новата история на MEGADETH с "Headcrusher" от все още актуалния миналогодишен "Endgame". Всъщност това е и единствената песен, издадена през новото хилядолетие, която феновете на стадион "Васил Левски" чуха тази вечер, но за сметка на това деветдесетарския период на групата бе застъпен стабилно. Мина се през "Skin O'my Teeth", "Trust", шизофреничната изповед "Sweating Bullets" (чийто клип се въртеше по видео стените ПРЕДИ групата да се появи на сцената), вълшебната "A Tout Le Monde" и задъжителната класика "Symphony Of Destruction", на която публиката припяваше редом с водещия риф. Mustaine никак не е променил маниера си на пеене и все по същия начин изстрелва думите през зъби, независимо дали пее съкровенни изповеди като "In my Darkest Hour" или скоростни трепачи като "Hook in Mouth", но все пак в това се крие една съществена част от чара на MEGADETH. Вокалите бяха и елементът от музиката, който търпеше някакви критики защото в общата звукова картина те бяха по-изнесени назад и на моменти се губеха. Едва след края на разбиващата "Peace Sells" (където основните линии от текста бяха подети от цялото множество) русокосият китарист се обърна към българската публика, за да благодари и, за да пусне някоя друга пестелива усмивка. Но поклоните и думите в края на сета изглеждаха искрени.

   Небето още е намръщено и по всичко изглежда, че ще има втори сет яка тресня от природата, малко преди на сцената да се качат SLAYER. Трибуните и теренът са загубили черния си цвят – дъждобраните ги правят все в приветливи цветове – жълто, синьо, зелено, розово!...
   На кого му пука обаче, след като всъщност светът е обагрен с цвета на кръвта – поне докато на сцената вилнеят SLAYER. "World Painted Blood" от последния албум на бандата, получил високи оценки от критиката и най-вече от феновете, открива касапницата. Все още не е тъмно, а и слънцето нахално се опитва да си пробие път между облаците, затова не можем да се насладим напълно на всички екстри на шоуто – прожекторите проблясват в червено, но не могат да потекат реки от кръв (образно, разбира се). Което не спира Tom Araya – в яркочервена тениска, като контраст на всички други по сцената, в черно от глава до пети – да започне кървавата сеч.
   Ала едва започнала, след края на първото парче Tom я спира за малко на пауза, изтичва да си вземе лист, от който прилежно прочитана български: "Благодаря, че сте тук". Публиката реве във възторг – такива дребни жестове на внимание към нея никога не остават без подобаваща награда. Виковете "Slayer" (които като микс от "Слеър!" и "Слеяяяр!" се чуват по какви ли не концерти) достигат своя връх.
   "Seasons in the Abyss", "War Ensemble", "Angel of Death", "Mandatory Suicide", "Silent Scream"... Има ли смисъл да се пише нещо допълнително? Tom Araya, Kerry King, Jeff Hanneman и Dave Lombardo са тук за трети път, но няма шанс публиката им някога изобщо да се насити на пиршеството, което те поднасят. Стадионът е гора от протегнати ръце, море от куфеещи глави, разкъсвано от стихийния водовъртеж на задължителното пого. Tom Araya говори между песните и се усмихва, а през останалото време се лее кръв, вилнее война, настава ад и ужас. Точно за каквото сме дошли. Получаваме го в големи дози, последната от които е "Raining Blood". Класика!

   Шоуто е един час по часовник и в 20:15, докато слънчевите лъчи най-накрая си пробиват път и невъзмутимо огряват бойното поле, всичко приключва. Феновете са очаквали повече, но повече за сега няма. "Повече"-то предстои. Малко почивка за телата и най-вече – за вратовете, докато се преброят оцелелите от месомелачката в червено и черно и се прегрупират редиците в очакване на METALLICA.

   Стрелките на часовника вече сочеха 21:15, когато екраните на националния стадион премигнаха и там тръгна откъсът от непреходния филм на Сержо Леоне "Добрият, Лошият и Злият". Всички, които поне малко са наясно с концертния сет на METALLICA знаят какво означава това и докато наблюдаваха как героят на Eli Wallach тича между гробовете (каква прекрасна асоциация с обложката на "Master Of Puppets") хиляди гласове подеха основната мелодия откривалата стотици концерти на най-голямата метъл група "The Ecstasy of Gold". A METALLICA са такива не само защото са продали милиони бройки от албумите си, а и защото винаги са вършили работата си на сцената изключително професионално и на адски високо ниво. И го правят по този начин вече 29 години. А тази вечер класа изискваха от тях не само 40 000 души на националния стадион, но и още милиони, които същата нощ щяха да се запътят към киносалоните, за да гледат историческото събиране на "Голямата четворка" на траш метъла. Още една причина за METALLICA да докажат, че са "най-".
   И те го направиха по безупречен начин – безкомпромисно и със замах, нанасяйки кроше след кроше. Удар. Lars Ulrich се показва пръв зад барабаните си и "Creeping Death" помита навред. Край хората се спускат и издигат камери, в публиката се заформят мелета,тела се носят по хилядите ръце – всичко си е както полага да бъде на такова събитие. Няма го и малкия проблем с екраните, който за няколко минути помрачи удоволствието на присъствалите преди две години на същото място. Огромният екран зад музикантите привлича поглед дори когато човек е близо до сцената защото ни дава неоценимата възможност да погледнем лицата им отблизо и да видим пламъка в очите им. Нека после някой обвинява групата, че се преструва – може и да е така, но когато са толкова добри актьори подобни неща се прощават с лека ръка.
   Нов удар. "For Whom the Bell Tolls" "стъпва" тежко по подгизналата настилка на "Васил Левски". Поне дъжд вече няма. Robert Trujillo демонстрира, че вече е идеално сработен елемент в групата напук на много критици считащи го за неподходящ за METALLICA.
   Удар. "Fuel" подпалва сцената, а групата показва отново, че на живо е дваж пъти по-хващаща от колкото в студиото. Причините са комплексни, но една от тях изпъква – James Hetfield е властелин на подиума. Всяко негово движение е като дирижиране, всеки негов знак е търсен от хиляди очи и следван – кога за скандиране, кога за пеене, но постоянно и неотменно.
   Удар и пак удар. "Harvester of Sorrow" (песен, с която се разминахме през 2008 г.) и "Fade to Black" се сливат като в боксова серия. James Hetfield свири на акустична китара във втората, а Kirk Hammett сменя китари, които са явен tribute към творчеството на Борис Карлоф с "Gibson", за да изкара онова божествена соло, на което всички потъват в тъмнината. "Do you feel it?" – питаше от сцената фронтменът, но май и отговор не беше нужен – всички сърца биеха в един ритъм.
   Удар и още един. Този път порцията е от последния албум на групата "Death Magnetic". На "That Was Just Your Life" и "Cyanide" ентусиазмът на публиката поспада – все пак (макар и интензитетът им да е сравним с предхождащите 80-тарски класики) те не са чак толкова познати на зрителите. Но пък това беше и бързо преброяване на редиците на сериозните фенове. Редно е и да се отбележи, че парчетата от "Death Magnetic" стояха напълно адекватно в доминираният от класики сетлист.
   Следвщият удар беше посветен на "Голямата четворка" – "Sad But True". Не е много ясно дали трябваше публиката да търси някаква скрита символика зад подбора на точно тази песен, но в съответния момент никой нямаше време да размишлява над този въпрос, твърде зает с това, да следва текста на класиката от "Черния албум". В края й Robert Trujillo артистично разстрои бас-китарата си и групата се скри за секунди само, за да нанесе...
   ...Нов удар, който отпраща директно в санаториума. А там времето спира за около пет минути и в края ни изритва с една перфектно изнесена финална канонада. Звукът е перфектен, а това е и единствената група за вечерта, при която няма проблеми с озвучаването на вокалите. За следващата порция "Death Magnetic" ("All Nightmare Long") операторите прибягват до друг прийом, който значително раздвижва публиката – през цялата песен на видео стените се показват кадри на феновете. Видяха се, както български, така и сръбски, македонски, гръцки и дори един датски флаг; видяха се и знамената на българския фенклуб "Harvester of Sofia" и многобройни колоритни персонажи от аудиторията. Секунди мрак... Гърмежи, фоерверки, огньове... и "One" – песен побрала сякаш целия ужас от войната и последиците от нея. Завладяваща и изпълнена като по часовник.

   Удар. Едноименната песен от иконичния "Master of Puppets" събира нещо друго – онова, което обичаме в любимата музика – скорост, неравноделност, красота и химничност – една от песните описващи метъла по най-добрия начин и поредния връх в сякаш безкрайната планинска верига в тази вечер. След друг шеметен рифов трепач ("Blackend") идва кратко соло на Kirk Hammett, което предхожда задължителната "Nothing Else Matters". Целият стадион грее в светлини и всички пеят в един глас с Hetfield. В самият край на песента камерите се фокусираха върху ръцете на китаристът и воклист, за да ни покажат специалните перца, които квартетът има за това турне – с логата на всички банди от "Четворката".
   И идва първият последен удар – "Enter Sandman" е нокдауна, след който групата се скрива.

   Безспирните скандирания на стадиона бяха съпроводени с трескава подготовка на сцената. Вече всеки беше разбрал, че ще станем свидетели на нещо специално. И то наистина се случи. METALLICA поканиха на сцената всички банди от голямата четворка, за да изпълнят заедно с тях DIAMOND HEAD-ската "Am I Evil?". Появиха се и MEGADETH и ANTHRAX, но SLAYER така и не излязоха по неизвестни причини (групата беше представена единствено от Dave Lombardo). Историческият момент на това събиране беше подпечатан с прегръдки (от които сякаш най-съществени бяха тези между Mustaine и музикантите от METALLICA) и много силен джемсешън, по време на който на сцената се разрази същински купон.

   От тук до края оставаха само два удара, за да бъде доубита българската публика. По стечение на обстоятелствата и двата бяха от "Kill'em All" – "Hit the Lights" и “Seek & Destroy". Естествено Hetfield не пропуска да се позаиграе с очакванията на феновете, но и тази атака е неизбежна. Физиономиите на Ulrich отново следват всяка чупка на песните, рифовете на Hetfield отново са невероятно прецизни, Hammett е във вихъра си, Trujillo е стожер на ритъм секцията – METALLICA в пълният им блясък за последен път тази вечер. За един последен прав в лицето на българската публика. Нокаут. Финал. Благодарности и от двете страни на сцената. Тонове перца, палки и други сувенири, които да оставят материален спомен на ултрасите заели места близо до сцената. А за всички останали остава да чакат обещаното DVD и евентуалните (също обещани) нови срещи с великата група.

   Ето сетлиста на METALLICA, а на останалите банди виждате на снимките по-долу.
   Фотогалерии с близо 200 снимки на MEGADETH, SLAYER и METALLICA може да разгледате тук.

01. The Ecstasy of Gold (Intro)
02. Creeping Death
03. For Whom The Bell Tolls
04. Fuel
05. Harvester Of Sorrow
06. Fade To Black
07. That Was Just Your Life
08. Cyanide
09. Sad But True
10. Welcome Home (Sanitarium)
11. All Nightmare Long
12. One
13. Master Of Puppets
14. Blackened
15. Kirk Hammett guitar solo
16. Nothing Else Matters
17. Enter Sandman
--------------------------
18. Am I Evil? (with Megadeth and Anthrax)
19. Hit The Lights
20. Seek & Destroy