На 23 юни първият ден на "Sofia Rocks powered by Sonisphere Festival" (подробен репортаж; снимки: METALLICA, SLAYER, MEGADETH) бе вече зад нас и предстоеше да видим още четири чужди банди, на пръв, а и на втори поглед - доста разнородни стилово. Пъстрота придаваше и българската банда SKRE4, която преди една година пасна като съпорт на LIMP BIZKIT, но на "Sofia Rocks" не се връзваше тематично с никой от гостите. Всъщност, подобна подредба на банди не е нещо изненадващо за фестивал и контрастът бе по-скоро с хомогенноста от Големите четири на предния ден, отколкото по принцип.

   Първата чуждестранна група за вечерта бяха водените от Corey Taylor и Jim Root американци STONE SOUR. Още на дадената малко по-рано пресконференция двамата бяха в извънредно добро настроение, отговаряха многословно на въпросите (макар че такива за SLIPKNOT бяха изрично забранени), шегуваха се един с друг и с представителите на медиите и изглеждаше като да се чувстват комфортно на българска земя. На нашенска сцена - също, както се разбра след като около 16:40 ч. групата се появи пред все още насъбиращото се множество. Ясно беше, че по-голямата част от аудитороята не беше дошла да види точно STONE SOUR, но имаше и немалко фенове, които припяваха текстовете дори на актуалните песни на квинтета от все още неиздадения официално "Audio Secrecy". Този следобед публиката имаше възможност да чуе цели три парчета от новия диск като цялостните впечатления са за продължаване на успешната линия на "Come What(ever) May". Характерният звук (добре възпроизведен на живо), хващащите песни и насечените рифове действаха като адреналинови инжекции и накараха и самата група да остави доста пот по сцената. Естествено огромна част от харизмата на бандата се дължи на Corey Taylor. Закалката, която той е получил като фронтмен и вокалист на STONE SOUR и SLIPKNOT си личи от километри - тичане, скачане, надъхване на публиката, търсене на контакт с нея и същевременно демонстриране на целия гласов арсенал, на който Corey е способен. И всичко звучеше страхотно - и агресивните изстъпления "Reborn", "Made of Scars" и "Get Inside" и разкошните чисти вокали на "Through Glass".
   Интересно бе, че китаристът Josh Rand излезе с фланелка на свирещите по-късно същата вечер MANOWAR. От другата страна на сцената върлинестият Jim Root градеше рифовия гръбнак по ритмичните линии на Roy Mayorga и Shawn Economaki. За около четиридесет и петте минути, които им бяха отпуснати STONE SOUR концентрираха сетлиста си предимно около "Come What(ever) May" и очевидно се изкефиха на ответната реакция, която получиха защото Corey сподели, че това е най-добрият концерт от досегашното им турне (не че не сме го чували и преди) и обеща при първа възможност да доведе бандата отново към България. Всичко приключи с размазващото "30/30-150", след която STONE SOUR поразхвърлиха перца, благодариха за топлия прием и освободиха сцената, за своите добри приятели от ALICE IN CHAINS.

   Сетлист:

01. Mission Statement
02. Reborn
03. Made of Scars
04. The Bitter End
05. Your God
06. Through Glass
07. Digital
08. Get Inside
09. Hell & Consequences
10. 30/30-150

   В 18:00 ч. на сцената на стадион "Васил Левски" излязоха едни от лидерите на "сиатълската вълна" ALICE IN CHAINS. Дебютното им шоу на българска земя започна повече от ударно - "Them Bones" от великия им албум "Dirt", от който всъщност чухме цели пет песни. Преди началото на концерта на доста места из публиката се чуваха коментари от рода на "Е да де, ама аз пък си искам Layne Staley", "Този новият вокал (William DuVall, бел. авт.) не ме кефи толкова" и много други, подобни на тези. Със сигурност обаче, още на втората минута след излизането на ALICE IN CHAINS на сцената дори и най-големите скептици се убедиха в страхотните качества на DuVall. Уникалната му бленда не просто се вписва перфектно в музиката на групата, но и вдъхва нов живот в старите песни. Би било крайно неуместно да се впускаме в сравнения и анализи между емблематичния Layne Staley и заелият се с нелеката задача да го замести William DuVall. Факт е обаче, че в лицето на Will ALICE IN CHAINS са намерили точния човек за тази работа и това стана ясно на десетки хиляди българи снощи.
   Но да се върнем на случващото се на сцената. След неравноделната провлаченост на "Them Bones" момчетата подкараха добре познатият ни убийствен риф на "Dam That River". Хиляди подскачаха в ритъма на парчето и пригласяха на William и Jerry. След още една песен от "Dirt" дойде ред да чуем нещо от последния албум на ALICE IN CHAINS и първи техен в този състав - "Black Gives Way To Blue". Хипнотизиращият риф на "Check My Brain" стабилно раздвижи тълпата, а мрачната тежест и гръмотевичните барабани на "A Looking in View" идеално пасна на климатичната обстановка над София в този момент. Именно по време на последната Sean Kinney показа страхотната си класа зад ударните. За новите парчета William DuVall освен с вокали се включи и като втори китарист. Няма как да остане незабелязано перфектното му сработване с Jerry Cantrell, както по отношение на китарните партии, така и във вокалните хармонии, така характерни за тази група. Със следващите две песни се върнахме към първият албум на ALICE IN CHAINS - "Facelift", от който чухме хитовите "We Die Young" и "Man in the Box". Последва солиден риф, изсвирен от Mike Inez на баса. Няма грешка, това е абсолютно култовата "Would?", в чийто край целият стадион изрева "If I would could you?". "Rooster" беше оставена за финал на това изключително представяне, като не ни остава нищо друго, освен да си помечтаем за един пълнокръвен концерт на ALICE IN CHAINS с поне двойно по-голяма продължителност.

   Сетлист:

01. Them Bones
02. Dam That River
03. Rain When I Die
04. Check My Brain
05. Again
06. A Looking in View
07. We Die Young
08. Man in the Box
09. Would?
10. Rooster

   Точно в 19:20 от колоните се разля лъкатушната мелодия на онова симфонично интро, което всеки "brother of metal" добре познава, последвано от тържествената прокламация: "Ladies and gentlemen, all hail MANOWAR!" Три минути по-късно първите акорди на едноименния химн от дебютния албум вече процепваха ефира, ала радостта на феновете бе помрачена от ужасния звук. Eric Adams, Joey DeMaio, Karl Logan и Donnie Hamzik (първият барабанист на бандата, който я напуска през 1983-а и свири в последното й EP "Thunder In The Sky") обаче показаха завидно присъствие на духа и не позволиха на проблемите с озвучаването да нарушат бляскавото им сценично присъствие, нито пък редуцираха по някакъв начин традиционното за групата чупене на стойки и демонстрация на мускули. Музикалният подпис на "Кралете" бе последван от откриващата албума "Warriors Of The World" "Call To Arms" - не особено удачен избор, като се имат предвид монотонния й облик, около 6-минутната й продължителност и ограниченото време, с което разполагаше четворката при третото си пришествие в България. Е, при третата песен от сетлиста им едва ли имаше недоволни - вечният химн "Kings Of Metal" накара публиката да изригне от възторг, а в края му Eric Adams раздаде няколко фланелки на тълпата. В същото време в единия край на фен-зоната избухна бой (но не заради тениските!) и всички охранители се втурнаха натам, а Joey DeMaio реши да се отдаде на любимите си бас-импровизации. Това никак не се понрави на мнозина от почитателите на бандата, понеже щеше да отнеме още от и бездруго оскъдното време на групата, ала други пък съзряха в решението на басиста не толкова желание за самоизтъкване, колкото ловък тактически ход, даващ възможност на отговорните лица да поправят сериозния проблем със звука. Търпението ни беше възнаградено, защото последвалите "Warriors Of The World United" и "Thunder In The Sky" (която бе изпълнена за първи път у нас) прозвучаха доста по-добре от първите три композиции. Същото се отнасяше и за безсмъртната епика "Hail And Kill", като се изключи микрофонията в самото й начало. На финала й Joey смени баса си с кутийка бира и изнесе дълга реч на български. "Здравей, България! - поздрави ни той. - Горди… сме… пак… бъдем… тук." Тези думи бяха посрещнати с мощна вълна от аплаузи, които обаче бледнееха на фона на лавината от утвърдителни възгласи, отприщена от последвалия въпрос: "Колко от вас са тук заради MANOWAR?" Когато публиката се успокои и земята спря да трепери, Joey продължи: "Искам да отдам чест на двама наши братя, които скоро си отидоха от този свят - Георги Панайотов - един истински воин - и Ronnie James Dio - приятел на MANOWAR и България. Dio обичаше България. Той обичаше всички вас. Ние искаме да посветим една песен в памет на Ronnie James Dio. Почивай в мир, братко! А вие не забравяйте, че България е велика държава!" - Тук басистът вдигна бирата високо във въздуха и я изля в устата си, завършвайки монолога си с: "Hail to Bulgaria from MANOWAR!" Тези слова ознаменуваха изпълнението на кавъра на Black Sabbath "Heaven And Hell" - парче, включено в още съвсем топлия трибют-албум "Magic - A Tribute to Ronnie James Dio". На живо тази вечна класика прозвуча по-добре от студийния вариант на "Кралете" (поне по отношение на вокалите, понеже Eric я изпълни доста по-разчупено от нетипичния за него скован маниер в албума), обаче в инструментално отношение началните й акорди също бяха белязани от проклятието на MANOWAR за тази вечер - лошият звук. Точно в 20:15 четворката напусна сцената, сбогувайки се с нас по традиционния начин - със студийната версия на христоматийната балада "The Crown And The Ring", която звучеше от колоните, докато техниците прибираха оборудването.

    Сетлист:

01. Manowar
02. Call To Arms
03. Kings Of Metal
04. Warriors Of The World United
05. Thunder In The Sky
06. Hail And Kill
07. Heaven And Hell

   RAMMSTEIN бяха чакани за концерт у нас от много време и от много фенове, за което бе свидетелство силното присъствие на българи по време на концерта на немците в Белград през март. Едва ли има някой, който да не е чувал за пироефектите, впечатляващата сценография, почти театралните спектакли в огромен мащаб, които се случват на сцената, когато излезе групата. Преди втория ден на "Sonisphere" бяхме слушали и чели за шоуто в Белград с известни опасения, че като фестивално участие, а не самостоятелен концерт, на 23 юни може би няма да ги видим в целия им блясък. Но още в 20.00 ч., след като MANOWAR слязоха от сцената и тя бе покрита с огромно черно платнище, за да не се вижда какво се подготвя на нея, стана ясно, че ни чака нещо зрелищно. Обяснимо, публиката нямаше търпение - особено на фона на доста студеното време - и към 21 часа започна да подканя любимците си да излязат. Това стана 15 минути по-късно, черният плат се свлече и откри огромно немско знаме, захлупило сцената. Огнените цветове на флага сякаш предвещаваха какво ще се случва и публиката нададе доволен рев. Знамето изчезна и RAMMSTEIN окупираха сцената.

   Оттук нататък почивка нямаше. Пронизващият вятър и студът изчезнаха, пометени от огнена вълна - в буквалния и преносния смисъл. "Rammlied", последвана от "Buckstabu" и "Waidmanns Heil", три композиции от последния албум на групата "Liebe ist fur alle da", избухнаха една след друга. Гледали сме достатъчно снимки и концертни записи, за да разпознаем костюмите и ролите, в които Till Lindeman и компания влизаха и излизаха при различните песни. Съвсем друго е на живо, разбира се. Друго е да почувстваш топлината на пламъците, които струят на сцената или биват избълвани от устата на музикантите, да проследиш с очи фойерверките, да пееш "Ramm- stein!" с Till и да усещаш как всеки тон резонира в огромната маса от хора и придобива осезаемост.
   Оставяйки за момент зрелището настрана, трябва да отбележим чудесният звук по време на цялото шоу, който позволяваше да чуем инструментите и вокалите почти като на студиен запис. Да доловим ироничните нотки в иначе доволно сериозния глас на Till. Да почувстваме гротеската, с която композициите им рисуват случващото се около нас. RAMMSTEIN са група, която влага много в текстовете и музиката си и зрелището с пироефектите е просто изключително ефикасен начин това да достигне до възможно най-много хора. Особено ако разбират немски.
   А снощи на стадиона стана ясно, че независимо дали разбират или не, огромен брой хора знаят части или цели текстове. Припяваха дори на френски за "Frühling in Paris" - "Oh non rien de rien, non je ne regrette rien" - рефренът от прословутия шлагер на Едит Пиаф. Сцената се обагри в червено и раздуханият от вятъра сценичен дим окъпа в червено и част от стадиона.
   Не се размина без малко садо-мазо - "Ich tu dir weh" и клавиристът Christian Lorenz е натикан във вана, която Till залива с огън от високият пиедестал, на който се е издигнал. От огнената баня обаче Christian се надигна прероден и в бляскав костюм се върна зад клавирите, където почти до края на шоуто крачеше върху фитнес пътечка.

   Дойде ред на "Du riechts so gut", последвана от чудовищната "Benzin". Стадионът ври и кипи, всички скачат и пеят, Till се разхожда с горелка по сцената и имаш чувството, че гласът му може да прогаря метал не по-зле от оксижен. Огромно количество енергия генерираше всяко парче и въздухът е нажежен (това, разбира се, може да се отдаде и на почти несекващите огнени изпълнения, но мисля, че горещината бе по-скоро вътрешна).
   "Links 2 3 4", маршируване по сцената, всички крещят заедно с вокала. Това би било апогей на шоуто, ако не бяха последвалите няколко тона, които няма как да сбъркаш. "Du hast" и всичко избухва. Мигът, в който музиката спира и единствено публиката е оставена да пее песента, изпълва пространството на стадиона с кратките думи на немски - език, сякаш създаден именно за подобни случаи. Цялото множество от десетки хиляди гърла, крещящи сричките "Du! Du hast! Du hast mich!", разтриса из основи не само пространството в и около "Васил Левски", но и всичко вътре в нас. Усещане за сила. Силата на огромното струпване на хора, силата на единствения водач, силата на думите.
   За финал - нещо по-разтоварващо - "Pussy", Till яхва оръдие, с което навлиза в първите редове и облива феновете с бяла струя. Става ясно, че е научил и някои български думички, с които замества английските им еквиваленти в припева.
   Сбогуване с публиката, поклон и сцената угасва. Разбира се, всички знаят, че няма да е за дълго и завръщането за бис със "Sonne" е шеметно. "Haifisch" е отредена за причудливото пътешествие на Lorenz в лодка сред морето от хора, които успяха да му подадат и българското знаме, за да го развее. Песента преля в "Ich will" и не е нужно да казвам дали публиката пееше или не. "Ръцете горе" и "Обичаме ви" на български са почти единствените думи, които чухме между песните, но бяха достатъчни, за да ни спечелят. Дълбоките поклони на края на шоуто - също. Това може би донякъде тушира разочарованието, че не чухме "Engel", но след такова мащабно, невероятно, потресаващо представление, което се случи във финалната вечер на първото издание на Sonisphere в България, е безкрайно ясно, че един самостоятелен концерт на RAMMSTEIN у нас просто не бива и не може да не се състои. Остава да се надяваме да е възможно най-скоро.

   А до тогава няма да е лъжа, ако кажем, че случилото се на 23 юни бе събитие в музикалния ни живот, събитие само по себе си, чийто отзвук продължава да ехти.

   Най-вероятно - поради комплексни причини броят на публиката във втория ден на "Sofia Rocks" отстъпваше по численост на 22 юни и бе в рамките на около 35 хил. души. При всички случаи организаторите в лицето на "Balkan Entertainmen Company", Марсел Аврам, подкрепени от Столична община, заслужават поздравления за успешното изпълнение на изключително амбициозната задача по провеждане на подобно събития в центъра на София. Оставаме в очакване на "Sofia Rocks 2011", който също би трябвало да бъде под егидата на "Sonisphere".

   Сетлист на RAMMSTEIN:

01. Rammlied
02. B********
03. Waidmanns Heil
04. Keine Lust
05. Feuer frei!
06. Wiener Blut
07. Frьhling in Paris
08. Ich tu dir weh
09. Du riechst so gut
10. Benzin
11. Links 2 3 4
12. Du hast
13. Pussy

Бис:
14. Sonne
15. Haifisch
16. Ich will

   Снимки:

RAMMSTEIN
MANOWAR
STONE SOUR